Журналистката Даниела Кънева: В Япония съм виждала как земята поглъща цяло борче - ужасяващо е

С Даниела Кънева разговаря Яна Донева

vsekiden.com

14 март 2011

- Г-жо Кънева, емоционално и професионално сте свързана с Япония от 40 години- как приехте новината за опустошителното земетресение?

- Много ми е тежко…. Трагедията е много голяма. Преживявам го все едно е свързано с България. Живяла съм години наред там и знам, че това е една непрекъснато разтърсваща се земя – там човек свиква с това. Те години наред чакаха подобно тежко земетресение и все още се твърде, че най-силният трус предстои. Не знам обаче да има в света по-подготвени хора от тях за подобна ситуация. Те от новородени се подготвят как да живеят в тази сеизмична страна. Не съм убедена, че няма пострадали българи, както се съобщава у нас, защото имаме студенти и специализанти в този район.

- Преживявали ли сте там трус?

- О, да. За седемте години прекарани там преживях няколко силни труса, но винаги съм била спокойна от факта, че Тихоокеанското крайбрежие е много добре развито, а те са една много хомогенна нация, дисциплинирана, живеят по ясни правила, макар и да са доста затворени като общество. Живяла съм на осмия етаж в кооперация там и тя се отклоняваше на 60 градуса при земетресение. Те строят на едни мобилни конструкции, вкопани в земята и при трус започват да се люлеят наляво и надясно.

Мебелите в апартаментите са на колела, за да се движат, а не да падат и да нараняват. Там всеки от раждането до смъртта си има една раница с всичко необходимо. Тя седи до вратата с един фенер и всяка година се правят по няколко общонационални учения в един и същи час и хората просто знаят какво да правят- всичко е абсолютно отработено. Там няма паника.

Спомням си, че на един прием в унгарското посолство пред очите ми се разтвори земята и погълна едно борче- ужасяващо е, наистина, но японците са тренирани. Малките къщи се строят на принципа на Лего- правят се от плоскости, които влизат една в друга и това е така, за да може като паднат да не те убият. Кабелите им са навън, а не в стените, защото големият ужас след трус са пожарите. Те имат инсталации, които спират автоматично влаковете и метрото. Имат система за ранно предупреждение, но въпреки това ужасът е огромен.

- Но пък има една приказка, че Господ изпраща изпитания на онези, които могат да ги понесат …

- Точно това си мислех днес, че Господ не ти дава да преживееш нещо, с което не можеш да се справиш. Земетресението е част от живота на японците – когато си там свикваш.

- И няма страх?

- Има разбира се. Но те са толкова дисциплинирани, че нямат време за това.

- Никой обаче не очакваше такива сериозни проблеми с атомните им централи…

- Уви да. Сигурно всеки си задава въпроса защо са им тези мощни атомни централи, но не бива да забравяме, че това е една вулканична земя без никакви ресурси- всичко са създали сами.

- Бихте ли отишли сега да заснемете филм за това как Япония се възстановява?

- Да, бих тръгнала веднага, за да покажа как японецът се справя с живота и как гледат на него. Те всеки ден са подложени на изпитания. Цялото им общество се ръководи от стойности и ценности, които останалите народи са загърбили. Те са в състояние да подчинят егото си на общия интерес- нещо, което тук е немислимо. Аз дори имах планове да правя една документална поредица за Япония, защото те доказаха за последните 20 години колко градивно може да бъде едно човешко общество.

- Имате десетки приятели там – всички ли са добре?

- Да, слава Богу! Тези, които са в Токио са добре. С няколко души не мога да се чуя, но съм сигурна, че са добре. Знам, че в посолството ни доста са се стреснали.

- Япония няма нужда от финансова помощ, но с какво друго светът може да им помогне?

- Като им покаже, че е с тях и мисли за тях, защото те наистина нямат нужда от финансова помощ. След грехопадението си във Втората световна война те показаха как можеш да се покаеш, да се обърнеш навътре, да покориш света с положителното си излъчване и културна традиция и всичко това го постигнаха с мирни средства. Моля се денонощно Господ да е с тях и да им дава сили.

- Какви трябва да са поуките от тази катастрофа?

- Когато отидох за първи път в Япония те бяха страната с най-голямо промишлено замърсяване- планината Фуджи не можеше да се види. Замърсяването беше жестоко, но си наложиха драконовски мерки и равновесието бе възстановено. Въпреки всичко природата е природа – няма как да й противостоиш. Те винаги си взимат поуки. Проблемът е, че ние не си взимаме. Тук сме абсолютно безпочвени оптимисти и си мислим, че сме недосегаеми.